Кан Крум умира на 13 април 814 г.. в разгара на грандиозните приготовления за превземането на столицата на света по онова време - Константинопол, които е заповядал. На Великия четвъртък, точно преди Великден,  както свидетелства хронистът Теофан.

Ако за 1000 годишнината от кончината на цар Самуил у нас се готвят големи чествания, за кан Крум като че ли никой не ще да си спомня. Както и за неговите велики победи. През изминалата 2013 г. се закръглиха точно 12 века откакто той обсажда столицата на Източната римска империя - Византия, през 2011 г се навъртяха. пак толкова от прочутата му битка при Върбишкия проход, при която пада убит самият император Никифор I , а от черепа му българският владетел прави сакрална чаша. Да не говорим, че през 2009 г. се навършиха 12 века откакто Крум превзема Сердика. В града, който днес се нарича София тържественото отбелязване на тези годишнини сякаш е табу. Дано да не стане същото и през 2014 г.. Още повече, че кан Крум умира в зенита на славата и могъществото си, като само смъртта пречупва устрема му да превземе Новият Рим, както наричали Константинопол.

"...В дните на безбожния император Лъв българите стигнали чак до вратите на столицата, без никой да излезе насреща им или да ги спре. И Крум според обичая си принесъл жертва вън от Златните врати много хора и добитък. След това потопил нозете си във водата край брега на морето, умил се, поръсил войниците си и приветстван от тях, преминал между наложниците си, които му се поклонили и го възхвалявали. Всички гледали това от стените на града и никой не се осмелявал да му окаже съпротива или да хвърли стрела срещу него. След като изпълнил всичките си желания и прищевки, той обсадил града и го заобиколил с вал ”, пише летописецът известен като Scriptor Incertus. Той свидетелства също, че българският кан е докарал десет хиляди вола, теглещи обковани с желязо коли, на брой пет хиляди, които да пренесат изработените от прочут оръжеен майстор обсадни машини - триболи и тетраболи, костенурки, високи стълби, овни, подставки за изхвърляне на стрели, огнехвъргачки и каменохвъргачки, скорпиони за мятане на стрели. Крум искал да превземе града откъм западната страна, откъм Влахернската стена.
Там ромеите коварно опитали да го убият. И то по време на преговори, предложени от тях, за да просят милост. Хрониките разказват, че на определеното място край Златния рог канът дошъл със своя логотет, няколко души от свитата си, зет си Константин Пацик – ромей, женен за сестрата му. Най-опитните византийски стрелци дебнели в засада. Когато канът е нападнат придружаващи българи го заобиколили, за да го предпазят с телата си. От стените на Константинопол се разнесли тържествуващите викове на зяпачите: „Кръстът победи!”. Да, ама не. Крум се метнал на коня и го пришпорил към своя лагер. Ромейските стрелци изпратили по него облак от стрели, били убедени, че са го ранили тежко.

Трима от свитата и логотетът, по българската йерархична система вероятно кавхан, били убити на място, а Константин Пацик и сина му са пленени. Българският владетел обаче се прибрал в лагера си разярен от ромейската подлост, с пълно основание. Опустошил като страшна буря околностите на Константинопол -дворци, къщи на висши сановници, църкви и предградията извън градските стени били сринати. Канът подложил на огън и сеч цялото крайбрежие на Златния рог, български отреди нахлули и по северния бряг на Мраморно море.

Били разрушени крепостите Атира, Силиврия, Даноис, Редесто (дн. Родосто), Априс и още много други цветущи твърдини на империята, свидетелства хронистът. После войските се отправила към планината Ган, като взели в плен 50 000 души. Войската на Крум се втурнала назад по течението на р. Хебър (Марица) като по пътя сривала всички крепости – малки и големи. Спрели се при Адрианопол (Одрин), който бил обсаден от брата на Крум, чието име не е достигнало до нас.

Походите си срещу Източната римска империя канът започва след като разгромява Аварския каганат, а България е верломно нападната от Византия. От историята знаем, че през 811 г. императорът нахлува в страната, опожарява всичко по пътя си, избива мирните селяни с невиждана жестокост и влиза в столицата Плиска. На връщане армията му попада в засада на българите в теснините на Върбишкия проход и е избита почти до крак. Летописите разказват как намират смъртта си най-висшите сановници, сред които патриций Теодосий Саливара, стратегът на източните войски патриций Роман, стратегът на Тракия. Летописецът Теофан ридае: „Цялата християнска красота загина!“.
Самият император е убит в боя, а черепът му става чаша на българския владетел.
Хронистът описва подробно какво се е случило, а след това уточнява: „…Крум, като отсече главата на Никифора, окачи я за няколко дена на дърво за показ на посещаващите го езичници и за наш позор. А след това, като я взе и като оголи черепа, облече го отвън със сребро и гордеейки се, караше да пият от нея (чашата) вождовете на славяните...”

За гибелта на Никифор пишат летописци като Георгиус Монахус, Лъв Граматик, Георгиус Седренус и Йоан Зонара. И до днес обаче твърде малко се знае за този толкова характерен за древните българи трофей - ритуалната чаша от череп. Чрез нея победителят поема мъдростта и силата на врага си. Тя е по-скоро знак на почит, а не гавра с поваления противник. Както и съд, от който победителя поема неговата власт и мощ. Което обяснява нападението над Константинопол по-късно Примери за сакралната й й рола в историятани не липсват. Смята се, че Мадарският конник държи в дясната си ръка чаша череп, а в прабългарското златно съкровище от V век, открито в Над Сент-Миклош, Унгария, също има златни ритуални чаши, наподобяващи черепи. На съдовете са изобразени трилистниците на владетелския род Дуло, каквито са открити и при погребенията на кановете Кубрат и Аспарух.

След разгрома на рицарите при Адрианопол през 1205 г. Акрополит пише:

„Самият им император Балдуин бил пленен от тях и бил откаран вързан при царя на българите Йоан (Калоян). Той, както казват, отсякъл главата му и по варварски обичай я превърнал в съд за пиене, като я очистил отвътре и я украсил отвън…”

Подробно изследване за същността на ритуала прави големият българския историк Веселин Бешевлиев в труда си „Чаши от черепи у прабългарите”, публикуван през 1926 г. в Годишника на Софийския университет. Там ученият анализира този древен обичай, чието название не е запазено. Той прави паралел с подобен ритуал при северноамериканското индианското племе ирокези, известен като „оренда”.

Корените на традицията при нашите предци са още по-назад във времето. Още Херодот в своята „История” пише, че скитите да изработват чаши от черепи. Дори уточнява: „ ...Скитите, които са успели да сразят твърде много неприятелски воини, имат по две чаши и пият едновременно с тях.” Той отделя специално внимание на „царските скити”. Според някои изследователи, те са тези, от които се отделят древните българи. Херодот предава и скитската легенда, според която от небето падат чаша, брадва и плуг. В книга I на “География” Страбон твърди, че още в дълбока древност името скити е употребявано за народите, живеещи на север от гърците, т.е. траките, като очевидно приема, че те са част от скитите.

Интересен детайл е, че в околностите на френския град Тулуза пазят една легенда, свързана с обсадата на крепостта Монсегюр при кръстоносния поход срещу катарите през 1244 г., това са местните богомили, представителите на Великата ерес от България, както я наричали. Преданието твърди, че над 200 съвършени братя, които са сред защитниците на крепостта, са посветени в таен ритуал, завещан от Христос единствено на учениците му, който на латински се нарича Consolamentum, а на български Утешение. И летописите обаче свидетелстват, че по време на боевете обсадените пленяват двама папски инквизитори. Командващият на крепостта заповядва да ги обезглавят, за да направи от черепите им... чаши.