Това лято стават кръгли десет години, откакто един обикновен овчар съгради необикновената църква „Свети свети Петър и Павел” на един връх насред планината. Много хора вече вярват, че това, което той направи е истинско малко чудо. То обаче никак не е малко. Щяхме да кажем, че е съвременна приказка, ако не бяхме свидетели на нейното начало история... Вдъхновени от Антон мъжеи жени планират край църквата в скоро време да се проведе „Молитва за България”. Къде другаде наистина да потърсим помощ за страната си, ако не край този Божи дом, появил се след един пророчески сън, след небесен знак....лкият храм, издигнат от овчаря Антон Мустанов и кацнал на върха Чернатица в Родопа планина, се превърна в истински духовен център, в магнит за човеци. Към църквичката, построена на 1500 метра надморска височина, високо над девинското село Брезе, за да се помолят, през гори и чукари прииждат хора от всичките околни краища, а все по често и от цяла България. Повечето се катерят пеша, но някои местни юнаци яхат жребец и пристигат гордо изправени върху гърба му, както в стари времена са правели дядовците им. Трети, които не са толкова романтични, а и нямат под ръка ездитни животни, се накачулват в каросерията на камиони Зил, на т.нар. Газки и Уазки, на всякакви подобни допотопни превозни средства, които обаче вършат работа из планината. Ентусиастите се друсат жестоко по каменистите горски пътища, осеяни с огромни ями , но са повече от доволни, когато се изкачат на мястото, за което толкова се говори. Радостни са, че ще запалят свещичка и ще измолят здраве и късмет за семейството си, защото още със стъпването всеки усеща мощната енергия на тази местност .Качихме се и ние до църквата, по точно качиха ни в един Зил, докато пъплехме нагоре и ни закараха до върха.. Като пристигнеш, се чудиш как още не са ти изпопадали зъбите и дали нямаш някое счупено ребро, но това, което виждаш и усещаш, си заслужава риска.. Около Църквата кипи живот, а теб постепенно те завладява някакво вътрешно доволство, обземат те спокойствие и радост, отдавна забравени в месомелачката на големия град.На храмовия празник поляните наоколо се покриват с народ. Бай Антон коли овца предишния ден, това е неговият дар за поклонниците. Призори слага курбана на огъня, а по обед вече го раздава - за здраве и късмет. По обширните зелени поляни, заградени със стена от борови гори и още по-зелени хълмове свирят родопски гайди, пеят се песни юнашки-хайдушки, въобще събужда се с пълна сила опияняващата виталност на Родопа планина. Овчарят, който днес е на 70 години, направил преди десетилетие своето чудо-църквата само с двете си ръце и с малко помощ от съселяни. Той продал шест коня и почти цяло стадо овце, за да осигури строителни материали. Нищо друго не му трябвало. Дори проектът за сградата си е негов - нарисувал как трябва да изглежда и започнал да строи видението си. Уверява, че е много проста работа, като ти идва отвътре... Как да не кажеш, че е вдъхновен свише? Може ли иначе един пастир ще се превърне за една нощ в архитект, строител и изкусен дърворезбар. А църквата изглежда наистина великолепно – и отвън, и отвътре. Колоната в средата е красив боров дънер, в полумрака светците са живи и сякаш се усмихват. Чувстваш се по-различно, отколкото в която и да е друга църква. Като сред свои... Дори олтара овчарят е направил сам, с туловищата на горски дънери е оформил всичко вътре, а свещниците е изработил от празните гилзи, които му дават скитащите в търсене на дивеч наоколо ловци. В началото Антон бил сам с Бога... Вдигнал храма след няколко пророчески сънища. Първо му се явило кошмарно видение, че по-малкият от двамата му синове, 20-годишният Милен, катастрофира тежко. Видял всичко с подробности. Не можел да направи нищо, а само да проследи в съня си как детето му се обръща, карайки руския камион, известен като виетнамка. Тежкотоварното возило се търкулнало със страшен трясък по някакъв склон.... Не минало много време и съвсем същото се случило и наяве. Със същата виетнамка, камионът от съновидението, младежът изхвърчал от пътя, като тежката машина се обърнала на капак и започнала да се премята повече от сто метра по скалиста стръмна урва. Накрая се приземила с трясък на покрива на една стара къща. Милен останал не само жив, но и съвсем невредим. Нещо, което не се случва често, дори по филмите. Минало още малко време, а ето че една нощ Антон пак сънувал страшна сцена, а след няколко дни синът му пак катастрофирал сериозно и пак оцелял по чудо. Всичко това даже се потретило... Разбрал Антон, че над детето му е била простряна ръката на Всевишния, а той самият трябва да му благодари.. „Тогава си казах: „Трябва да се поклоним на Бога, ние сме христиени. Наистина сънувах три пъти как малкият ми син Милен катастрофира, а над него светеше кръст, тамън беше отслужил в казармата.. .По-после сънувах хълма срещу кошарата ми. Сам Бог трябва да ми го е посочил. Сънувах и Света Богородица веднъж.... Като започнах да копая основите излязоха останки от стар храм. Знаех, че името на новия ще е „Свети свети Петър и Павел”, просто го знаех”, разказва Антон. Най-интересното е, че той е роден като мюсюлманин, но преди около половин век сам е решил да се върне към българските си корени
Убеден, че това е вярата на дедите му, че кръвта вода не става. Същото важи и за съселяните му от Брезе, които преди петдесетина години са си върнали прастарата вяра, без натиск. „Ние сме помъчени (измъчени - б.а.) от турците българи”, обясняват на чудния си родопски диалект в село Брезе. От думата помъчени идва и названието помаци, което местните хора никак не обичат. Някои от тях пазят някакъв смътен праспомен, носен от преданията, който гласи че по времето на царете ни, през Второто ни царство, в местността, където сега се издига църквичката на бай Антон, е имало много манастири, било свято място за поклонение, където се събирали вярващи от всички български земи. Самият бай Антон твърди, че невидима ръка му посочила къде да издигне църквата си, на мястото на старинен храм и разказва за своите метаморфози. „Аз пък по-рано бях Саид, много отдавна беше. Съвсем сам се върнах към Христовата вяра”.Още през 60-те станах христиенин. Аз тук си живея, няма поп да ме е карал. Винаги сме говорили на чист български, дума турски не разбираме. Върховете наоколо, дето сме ги научили от дядовците ни как се казват, са все с имена на христиенски светци - Свети Никола, Св. Константин и Еленка, много са. Преди да насилят вярата ни, на всеки връх е имало манастир. Затова още се казват така. Ето онзи пък е Чьорквата, другия Чьорквина.

PS.... но необикновен човек

Светослав Пинтев