Голяма част от богомилите на Запад, наричани днес катари, вярват  в прераждането, една идея, пренесена от Изтока, навярно от подножието на планините Памир и Хиндукуш,  заедно със сказанията за Чашата, съхранена от прабългари и алани, някои от потомците на които стават „добри хора”, или „добри християни”, и отново я използват за свещен съсъд, в който да положат най-святото от вярата и духовността си.
Разпитите, водени от инквизитора Жак Форние, който по-късно става папа под името  Бенедикт XII  (1285 –1342 г.), хвърлят ярка светлина върху този аспект на техните вярвания, богомилски от началото до края. Умрелият в тъмницата на инквизицията катарски проповедник Пиер Клергю, курат на градчето Монтельо, разказва пред мъчителите си в какво вярват доскорошните му братя:

“Бог е направил само духовете и онова, което не може да се поквари, нито да се разруши, защото творенията на Бога остават във вечността,  но всички тела, които могат да бъдат видени или чути, всичко между небето и земята, с изключение на самите духове, е създадено от дявола, принц на този свят, и тъй като ги е направил той, всичко е изложено на разложение, защото не може да сътвори нищо стабилно и здраво.”

Разсъждение достойно за самия Платон, който след малко ще се намеси в тази история.