Скитащ старец с много сини очи една нощ се запознава с юноша сирак, живеещ под кея на едно градче в Мексиканския залив. Дава му три книги, говори му чудни неща... Момчето е враждебно настроено, но прочита „Мемоарите” на Уинстън Чърчил, после и другите книги, за да разбере, че големите победи идват след големи поражения. Старецът прибира книгите, носи му други и изчезва за дълго. След време младежът става известен, преуспяващ и щастлив човек. Търси стареца Джонсън, за да му благодари, защото е убеден, че дължи всичко на него. Среща го, мъкнещ вечния си кафяв куфар, за да стане свидетел как той помага на още много хора. Показва собствените им проблеми в светлина, за която не са и подозирали, че съществува. После те сами намират решенията. Джонсън твърди, че само им посочва друга гледна точка. Всичко, което той казва е толкова просто, истинско и безспорно, че читателят остава с впечатлението как сам Бог е слязъл на Земята в образа на синеокия старец. Дори, когато Джонсън умира и установяват, че куфарът му е пълен с различни семена, а завещанието е приятелите му да ги посадят.  

„Всеки човек има някакъв определен хоризонт. Когато той се свива и става безкрайно малък, се превръща в точка. Тогава човекът казва:„Това е моята гледна точка”, шегува се в една от своите лекции математикът Давид Хилберт. Или го казва съвсем сериозно?

http://www.ciela.com/ciela_books/featured/svetoslavpintev.html/
 

Във всеки случай, истината е, че старият Джоунсън не показва гледни точки, а хоризонти.