Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.11.2020 19:49 - Захари Карабашлиев: Адът е навсякъде, където върховенството на закона отсъства (ВИДЕО)
Автор: pintev Категория: Новини   
Прочетен: 121 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 25.11.2020 20:19



image
Едно интеврвю на Светослав Пинтев 

Faktor.bg, 2018 г.



 - Г-н Карабашлиев,  вашата книга „Хавра“ се радва на изключителен интерес. Има  теория, че един текст прави  пробив, когато е нахвърлил „кръга на очакване“ на читателската аудитория. Може ли да се очертае къде  и как „Хавра“   надхвърля този кръг?   

- Вероятно имате предвид, че след това, което съм писал досега не се е очаквало от мен да напиша роман, който да засяга темите, които са в “Хавра”? Или пък, че не се е очаквало, че половината от повествованието в романа ще се води от гледната точка на млада, аристократична рускиня живяла преди век и половина (смее се). Но аз, за добро или зло не се съобразявам с това, което е в “кръга на очакване”, а с това, което вълнува сърцето и ума ми. 

- Главният герой се връща от Америка, Вие също си дойдохте от там. Как изглежда днешна България, през очите на българин, който се е завърнал след дълго отсъствие?


   - Едно място е такова, каквото е, зависи от това с какви очи го гледаш.  Аз винаги съм гледал на България като нещо, от което не съм се отделял, към което винаги съм принадлежал, така че завръщането ми не е било свързано с някакви очаквания, за да имам след това разочарования. Никога не съм се отделял духовно от страната си. Може да звучи като клише,  може да звучи странно, но си е точно така. Отиването в Америка беше част от моя път, по който вървя, така или иначе, но то не беше раздяла-йок, край. Заминах през 1997 година и се и се върнах през 2014 година, това прави 17 години. 

- Не очаквахте ли, че сме мръднали повече за това време? 

-  Мръднали сме, доста сме мръднали, но в едно сме мръднали, в друго сме мръднали назад, в трето и четвърто сме останали същите. Абсолютно същите, сякаш не е минало цялото това време. Нямал съм някакви очаквания, както казах. Реалист съм си бил винаги, винаги съм следял какво става в България. През годините съм се връщал често, идвал съм си всяка година, не съм бил в някакво “информационно затъмнение”. Когато човек се премести да живее на едно място първоначалният шок е 6 месеца, независимо дали се завръща след дълго отсъствие или отива да живее там. Това всъщност е психологически добре проучено  и добре изследвано. Трагедията не е в това, че нещата около нас се променят, а в това, че ние си оставаме същите. 

- В книгата описвате една варненска групировка, която много напомня на могъща групировка, която също е позиционирана в морската ни столица. Приятелите  не ви ли предупредиха, че може да имате неприятности?   

- Аз съм описал една групировка, която се казва МАК. В повествованието, в книгата, тя е такава, каквато е. Ако някой се познае, това не е мой проблем, не е проблем на автора. Да, имаше притеснение от страна на мои приятели, което също означава нещо… Всъщност точно това е много по-смущаващото, отколкото всичко останало. Ако аз пиша нещо и си налагам самоцензура, за да не засегна някого, за да не настъпя нечии интереси, какъв съм аз тогава, като автор, като писател? Просто няма смисъл от нас, ако пишем, за да не настъпим  никого.  Това би било ужасно. В края на краищата, вземам пример от този „луд“ човек,  за когото пиша в историческата част на книгата. Това е моят герой Джон Макгеан(с прототип Джануариъс Макгахан). Ако той се страхуваше да пише това, което е написал, можеше и да не си говорим тук сега ,или пък да си говорим на турски. 

- Главният ви герой Никола Марков на едно място в книгата разсъждава за  носталгията по соца. Тя е твърде абсурдна и нелепа, което не й пречи да се разраства, не без помощта на пропагандата във Фейсбук. Къде са корените й? 


- Това е естествената носталгия на човека по неговата младост. Един възрастен човек винаги има копнеж към онова  „добро старо време“. Ако е било през комунизма, това време му е мило, ако е било през друг строй, пак ще му е мило, защото на него му се иска да е млад, да изживява емоциите на младостта. То е ясно. Младостта е един всевечен източник на добри спомени. Това  е от една страна, от друга страна има и нещо друго… Т.нар. социализъм беше създал у човека, който живееше тогава, включвам и себе си, усещането за една привидна законност. Ако караш пиян и те хванат, влизаш в затвора. Точка. Нямаше дребни корупционни схеми, плащания на ръка, много рядко се случваше. … Спомняте ли си какъв ужас от закона съществуваше? Една магазинерка, ако й направят ревизия и я “начетат”, този термин се използваше тогава мисля, ако не й излязат парите, седеше по пет-шест години в затвора. Имаше закон за всички прослойки в обществото, освен за комунистическия елит. Но във всички останали той всяваше ужас. По някакъв много странен начин витаеше това усещане за страх от закона, не уважение към строя, а именно страх. Към това спокойствие неизбежно се връщат нашите по-възрастни роднини, които са беззащитни сега, особено по селата. Там всеки може да им разбие къщата, да ги пребие за пари и така нататък. Затова тази носталгия по някакъв начин е свързана и с привидната законност. Лошото е, че ние губим правилната гледна точка към това време, някой от нас е запомнил,  че имало някаква законност, че са вкарали този или онзи в затвора, но по някакъв странен начин пропускаме да си спомним много други неща, например това, че беше гадно, че нямахме елементарни човешки права, че нямаше елементарни стоки, че магазините бяха празни. 

-      Във Фейсбук шестват едни снимки на соц. магазини, на които витрините преливат от различни видове салами и сирена, което буди смях, ако си живял в това време… Дали ще се намери кой да повярва? 

-      Да… Ето това е пропагандата, която започва да става все по-работеща. Защо? Защото идва цяло едно поколение, което е родено отвъд онези времена. Сега едно 15-16 годишно дете,  като тези наоколо, изобщо не си представя, че може да няма нищо в един магазин, то си мисли, че го лъжеш. И това е ужасно. Т.е. на нас ни предстои да образоваме цяло едно поколение, да го запознаем с най-елементарните факти за онези години. Можем ли? Всеки от нас, ако разкаже какво всъщност е запомнил…  Трябва непременно и да се учи, че времето от 1944 година до 1989 година е време на тоталитарна и престъпна власт, която е дошла по престъпен начин, с много кръв и много насилие. Това трябва да се знае. Тя с времето, естествено, се очовечи, започнаха да говорят за “социализъм с човешко лице”, но ние много ясно трябва да кажем на всички, които идват след нас, че това беше едно тоталитарно управление. Хайде да не се превъзбуждаме, социализъм в България никога не е имало, социализъм има в Швеция. Тук е имало  тоталитаризъм. Тогава много от нашите роднини са били в лагери, в затвори. Без съд и присъда бяха преследвани, лишавани от свобода и убивани човешки същества. Защо? 

-      Има сериозни възражения срещу тази толкова естествена гледна точка, трябвало да се покаже не само това, а и хубавата страна на соца, твърдят някои другари в парламента… Как ще им отговорите?   

-      Да възразяват колкото си искат, не можеш да възразяваш срещу факти. Сигурен съм, че в учебниците няма да бъде спестено и доброто. Него го е имало, защото винаги е имало добри хора в тази държава, винаги е имало сред българите  хора, които са надраствали системата, в която са живеели, този строй, в който са родени и работили, надраствали са политическата система. Такива хора са били, нека да не забравяме, още Раковски, Левски Ботев, Бенковски…. Тогава не е била дори наша държавата, живеели са в чужда държавност, въпреки това са били по-българи и по-патриоти от всички нас сега. 

-      Един друг от героите ви казва в общи линии, че всичко, което се е случвало в нашата история минава през опозицията „законност“ – „беззаконие“, борбата между тях е предопределяла  съдбата ни през вековете. Това  е самата истина, ако се замислиш. Така ли виждате историята и Вие?   

-      Да, историята на България, според мен, а и според моя герой, е една история на законността — доколко тя присъства, доколко  тя не присъства. Като започнем от писаните или неписани закони на българите от Първото българско царство, от Крумовите закони, минем през времената на византийската власт, през Второто българско царство,  през турско време. Тогава сме били част от друга законност, тя не е била нашата. Най-големите ни кахъри през османско време, което е добре документирано, идват по времето когато тяхната законност е слаба, когато държавността им е слаба. Това са кърджалийските времена, те са едни от най-ужасните за раята, за българите, но не само за тях. Това са били ужасни времена за всички, които са живеели тогава. Кърджалиите са били мутрите на Османската империя. Хора, които искат да жънат там, където не са сели. Нашето Възраждане започва не толкова с патос срещу Високата порта, срещу султана или местните паши, а срещу беззаконието, което те допускат. Българите казват: „Вие не може да ни защитавате, искаме собствен закон, собствена държава, която да ни защитава“. Спомнете си Ботев с неговите “Примери от турското правосъдие”… Спомнете си имитациите на турско правосъдие след потушаването на Априлското въстание… След Освобождението на България законността е наш прерогатив, част е от нашата национална идентичност. Цялата ни история действително може да бъде погледната през призмата на „законност“- „беззаконие“, „лоши закони“. Спомняме си превратите,  беззаконието около Септемврийското въстание, после обратното беззаконие с безследно изчезналите, времето на Гео Милев, та до беззаконието след  1944-та, облечено в някаква мнима законност.  Заигравката със законите, променянето на законите е нещо, което трябва да се изследва.   Нашата национална идентичност наистина минава през налагането на дадени закони.

  -      Вашата героиня Вера Елегина говори за провалената естетика на православието. Как виждате българското православие днес, още повече, че в наше време май е провалена не само естетиката, ами самата идея за морал? 

-      Ние българите сме суеверни хора, не сме религиозен народ. Отиването в църква, паленето на свещичка не е религиозност само по себе си, то е суеверен акт, има разлика. Суеверие, религиозност и духовност са три съвършено различни неща. Организираната религия в България, доколкото аз мога да си спомня, видяното през моя живот, в моя житейски опит, е била винаги отделена  от народа ни, не е била органична част от него. При соца ли е била коректив на властта? Не. По това време, когато не можехме да отидем на една служба на Великден? Тогава къде бяха, за да обявят тази власт за антихристиянска, каквото си беше? Тя беше такава, нали? Съветската власт, в която ние живяхме,   е антихристиянска, антибългарска, чужда на традициите ни. Сегашните “български традиционни ценности”, за които изведнъж всеки започна да говори бяха погазвани 45 години поред. Аз например съм кръстен тайно, посреднощ в една църквичка в село Любен Каравелово, Варненско - майка ми наскоро ми каза, аз не знаех допреди година този факт. Е как да уважавам мнението на една Българска православна църква, която е стояла винаги встрани от народа си, когато е бил притеснен поне през моя живот. Ако тя е била до мен през 90-те, най-черните мутренски години, ако е била до мен при соца, ако тя по някакъв начин е откликвала на нашите духовни нужди, да усетиш опора, когато я потърсиш, щеше да е  съвсем друго…. 

-      Духовник,  служил на светска власт, поставени от нея, автоматично е низвергнат и отлъчен според  апостолските правила, доколкото знам. А тук говорим и за атеистични богоборческа власт. Но в руската и българската църква „духовниците“ от службите са правило… 

-      За нас трябва да буди огромно недоумение това, че БПЦ  е толкова тясно свързана със “съветската” църква(защото тя си е съветска), дори не е и руска. Духовниците й са съветски кадри, не руски. А и толкова от нашите попове са агенти, кадри, вербовани от ДС… Тях лустрация не ги лови. Не ги съдя, има кой… Двете църкви и сега са в изключителен синхрон. И как се случва точно по най-важните теми да действат заедно? Това продължава и днес. Те провалиха Вселенския православен събор, който от 1000 години го чакаме. Помните ли това, беше миналата година? Или го забравихме? Бойкотираха го нашите и руснаците, ние сме най-верните пажове. Това е игра по-най долната и низка струна на нацията.

  -      Написахте във „Фейсбук“ един текст за Истанбулската конвенция, където казвате следното:  „Въпросът е България срещу борбата с домашното насилие ли е, или не е срещу домашното насилие. С Европа ли е, или с бившия Съветски съюз? Всякакви караници и димки около джендър, трети пол, смяна на полове, гей-права, социални роли и експерименти имат друга цел, а именно да разсейват единствено важния въпрос: ЗА ли си или си ПРОТИВ домашното насилие. ЗА или ПРОТИВ Европа. ЗА или ПРОТИВ нормалния свят. Тук говорим за цивилизационен избор. Което значи: към коя цивилизация принадлежи България. Аз съм православен християнин и се срамувам от всички продажни и невежи попове на Българската православна църква“.

  -      С тази конвенция някой  отвън професионално раздуха нещата до такава истерия, че първо Волен Сидеров, а после вицепремиерът Каракачанов казаха: „Ще падне правителството, ако бъде ратифицирана конвенцията…“ 

-      За да може Каракачанов така свободно да си разиграва коня, значи този кон е в много добра форма, добре охранен е. Много интересно е това. Как може нещо такова да разклати една държава. Хубаво е сeга г-н Бойко Борисов да си огледа  какви хора е вкарал в кабинета си.   Не, че той не го знае много добре. Нека да види кои са му съюзниците. Те излизат наяве - стават все по-дръзки и по-брутални. И се заиграват с най-опасното - невежеството и страха. С тези ли вървят Гражданите за европейско развитие на България? Това е въпрос за него, не е въпрос за нас. Ние си ги знаем тези „патриоти“. Мен вече ме е срам да се нарека патриот, въпреки че съм възпитан като патриот. Но сега ме е срам, защото ги има тях. Затова се наричам просто родолюбец. 

 -      Има в тези среди едно много интересно съчетаване на патриотизма с любовта към Путин. Как гледате на тази фамозна симбиоза? 

-      Някои от най-големите наши възрожденски, истински патриоти са много ясни и категорични  по въпроса за отношението си спрямо Русия. Казват: „Благодаря ви за всичко, което сте направили, но дотук“. В това отношение Захари Стоянов е толкова яростен, не искам да кажа русофоб,  той е яростен про-българин. 

-      А и тук не става въпрос за русофобство, а точно да си пробългарин, както казвате. Но сега в социалните мрежи тече една масирана пропаганда, че „патриотично“ е да подкрепяш Русия. 

-      Разбира се, че не става въпрос за русофобство, нали половината ми роман “Хавра” е на “руска” тема, нали показва най-достойното от руския дух… Но трябва ясно да кажем, че нашите национални интереси не съвпадат с тези нито на Съветска Русия, нито с тези на имперска Русия. Те съвпадат с друга част на света и това е Европа. Във Фейсбук тече такава елементарна пропаганда на соца и на Съветска Русия, че… Ще се събере накрая такава критична маса, че и аз да се ощипя и да кажа: “Вярно ли нямаше „Кока кола“ или само аз така съм запомнил.“ А то нямаше.  Често ме питат от телевизиите защо нацията изпростява… 

-      Умберто Еко казваше, че навремето имбецилите са можели да говорят само в кръчмата, а сега раздават акъл в социалните мрежи… 

-      Точно това е. Истината е, че ние никога не сме имали по-малко или повече интелигентни хора.   Пропорцията е една и съща. Но и никога досега невежите, грубите, агресивните хора не са имали достъп до медии. А сега всеки може  да е медия сам по себе си и може да бълва всякаква пропаганда, всякакви безумия.  По-рано нямаше как да видиш толкова ясно невежеството на един лош ученик. Сега той може да си напише всякаква глупост на стената във Фейсбук и всички я четем. Е, не аз и вие, но много хора я четат.  Достатъчно е да се обърнем към преподаватели по литература, по български език, за да потвърдят и те, че преди средното ниво като цяло едва ли е било кой знае колко по-различно. Проблемът е другаде.  -

-       Да се върнем отново към „Хавра“.  Търсили сте изглежда известна  дистанция между героя си Джон Макгеан и журналиста Джанюариъс  Макгахан, направил толкова много за България? 

-       От една страна, така се произнася на английски Макгеан, но аз с действително съм търсил известна дистанция. Вижте, ако се появи в самото начало Джанюариъс  Макгахан, много хора ще си кажат, о аз го знам този. А какво знаят за него? Нищо не знаят. Само това, че е написал някакви репортажи за България, че е писал за Батак. И аз не знаех нищо преди да се заровя в темата. Та, исках да запазя неговия образ сравнително чист, да не бъде разпознат в началото. Читателят да започне да го възприема, както се възприема един нов човек, който влиза в живота ти, лека-полека, едно по едно, с доброто,  с лошото, но най-вече с неговите действия, а не с това, което знаеш за него.  Исках хората да го възприемат начисто и да стигнат до тези велики репортажи в края на книгата,  преди това до вървят по пътя, по който той върви седем години.
  -      Казвате че неговата смелост е заразителна, в наше време   имаме ли нужда от една такава зараза, за да запазим имунитета си? 

-      Той  е пример за един много смел журналист, не е просто кореспондент във военни конфликти, макар че това е правил най-добре, той е  журналист, който  е търсил истината.  Можеше да я кара по-леко, по-издалеч… Оттук ще намери информация, от там ще намери, ще я скърпи, ще  пише, изпраща, пак ще изглежда все едно е в разгара на военните действия, а всъщност да не  е бил. Той обаче е  бил доста луда глава, винаги е бил през цялото време с воюващите, отразявал е от близо френската комуна през 1871 година, когато го осъждат на смърт, гражданската война в Испания 3 години по-късно.  Отива да отразява априлските зверства по българските земи след Априлското въстание, идва в Батак, в Перущица, но не е само това. Едно е да описваш това, което си видял, друго е да добавиш като контрапункт какво представлява бита на българина, да разкажеш за българското градче, да опишеш  едно българско училище,  дори да видиш програмата за обучение. Той гледа програмата в празното, заради зверствата след въстанието училище, и казва: „А, тук се изучава френски български, турски, математика,  същите предмети, които се изучават във всяко европейско училище по това време… Ако видите репортажа му за град Сливен,  който той нарича “един образцов град”, ще се учудите…  Макгахан описва един Сливен, който бихме искали да имаме и в наше време. Страшно интересно е. Сега да дойде да види…  Наскоро бях там и четох части от този репортаж, който малко хора в града знаят.  Той е докладвал ужасите, които са се случвали, но е описал  и хубавото. И казва: „Този народ ли не заслужава свободата си,  този европейски народ ли не заслужава да е част от Европа?“ Мисля, че той един от първите хора които употребяват думите европейски ценности в контекста в който ги използваме днес.    /Още за бурния живот на Макгахан във видеото-б.р./ 

-       Сещам се изведнъж, че днес Делян Пеевски прави закона за медиите, като си говорим за такъв журналист...

-      /Смях/ Пак стигаме до законите. Едно е да се прави закон, друго е да видиш кой го прави, как го прави този закон. Какво значи това закон за медиите? Същият този депутат, който не е стъпвал в Народното събрание, откакто е избран, той ли го прави? За същата личност ли говорим? Аз често си казвам, когато става въпрос за Делян Пеевски, говорил съм с интервюиращи Ваши колеги, питам ги: „Добре де, ако Вие не отидете на работа един, два, три, пет, двадесет, сто пъти,  няма ли да ви уволнят?“ А защо в нашето Народното събрание има хора, които не ходят на работа?  Или за тях такива неща не важат? Или тях няма кой да ги уволни?




Гласувай:
1
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Януари, 2021  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031